Willmore Chronicles (#15.2) - Year End Awards
И тъй, иде време за следващите YEA (Year End Awards). След дълго мислене, реших този път да пусна класация на топ 10-те единични мача на 2007. Трябва да кажа, това е една особено трудна класация! Трябваше да преразглеждам сума мачове и шоута и дори някои, които излизат по-късно (на ROH, PWG BOLA ‘07) са пропуснати, за което съм по-скоро доволен, защото и така изборът е адски сложен. Тук ще има много Honorable Mentions, което го правя за първи път, но в случая просто трябва. Така:
2007 Singles Match Of The Year –
Honorable Mentions –
Claudio Castagnoli vs. Takeshi Morishima (Death Before Dishonor V – Night 1) – За изкачването на Кастагноли като главна звезда в ROH.
John Cena vs. Shawn Michaels (Raw) – За един различен мач на Джон Сина. Причината, поради която не попада в класацията е една – победителят. Смисълът на този мач беше разплата и нищо повече.
Sting vs. Kurt Angle (Bound For Glory) – Все още го могат!
Bryan Danielson vs. Nigel McGuinness (Driven) – Абсолютно страхотен мач. Защо не попада в класацията? Защото в него нямаше нищо ново. На Unified беше по-добре.
Класацията –
10. Randy Orton vs. Shawn Michaels (Survivor Series)
- Условието на мача беше, че ако Ортън бъде дисквалифициран, ще му бъде отнета титлата, а ако Майкълс използва суперритник, ще изгуби мача и повече няма да има право да предизвиква Ортън. Очаквах Майкълс да си направи нов финишър, да покаже колко е всемогъщ и че може всяка хватка, с която да довърши някого – най-малкото, очаквах да използва педигри. Но, за моя изненада и удоволствие, Майкълс тръгна към следващата възможна и най-логична опция – тепихна борба. Пълна обработка на Ортън, следвана от множество хватки за предаване – crossface, Boston crab, anklelock, etc. Краят беше един от любимите ми моменти през тази година – моментното колебание за суперритник и наканието за забавянето – RKO и победа за Ортън. Страхотно изпълнение, наистина!
9. Jay Lethal vs. Kurt Angle (No Surrender)
- Самият мач беше на повече от прилично ниво и и двамата се постараха да изглежда добре, но пак не достигаше някакво върховно ниво. Но победителят… ах, победителят… ето това прави този мач толкова важен. Можеше да бъде още по-важен, ако Мачизмо не джобваше на всеки втори противник през следващите месеци, но това е друга тема. Тук историята беше една – Енгъл е разярен за загубата си предната вечер, подцени Мачизмо и плати цената. В случая това беше титлата на Х дивизията. Хвала на Енгъл за избора!
8. Nigel McGuinness vs. Jimmy Rave (Fifth Year Festival: Finale)
- Gimmick: Fight Without Honor. Какво може да се каже за този мач… ами, когато казват Fight, то значи Fight. Мачът беше брутален – във всеки смисъл на думата. Един голям brawl, с много използване на чужди предмети и особено опасни изпълнения. Никога няма да забравя Tower of London-а, при който Рейв едва не си счупи врата. Мачът ще бъде запомнен, тъй като в края му една от хватките на МакГинес получи име – The Jawbreaker Lariat. По истински случай – питайте Джими.
7. Brent Albright vs. Takeshi Morishima (Death Before Dishonor V – Night 2)
- Този мач ми хареса много повече, отколкото Кастагноли с/у Моришима и щеше да бъде на още по-предна позиция, ако победителят беше друг. Мисля, че залата зала там е на същото мнение. Олбрайт доказа, че е топ звездата, какъвто беше в OVW и че може да бъде отново, в друга компания, с различни правила. Не ще забравя реакцията на залата, когато Олбрайт закова Half-Nelson suplex-а, стоварвайки Моришима на главата му и го покри за 1 – 2 – Тр… НЕ! Публиката побесня и, естествено, виновен беше съдията (Fuck you, Sinclair!). И наистина, до ден днешен мисля, че онова трябваше да бъде 3. Е, въпреки победителя, Олбрайт се затвърди в очите на хората и показа какво може. Само времето ще покаже дали ще успее да го постигне.
6. Undertaker vs. Batista (Cyber Sunday)
- Всеки ден, в който Гробаря пуска мач е слънчев ден за мен. Въпреки че не го пусна точно на когото трябва… Двамата се постараха и постигнаха резултата, който поддържат цяла година – поредица качествени мачове между големи борци, неспособни да бъдат изпълнени от други, освен от тях двамата. Защо точно този от трите? Защото тук победителят е различен, защото победи в стил Моришима. Една бомба не стига? Удари втора, damn it!
5. Samoa Joe vs. Christian Cage (Bound For Glory)
- Специалният пазител на реда, Мат Морган, си свърши работата точно както трябва да си я свърши – без да се намесва и без да допуска намеси. Това остави Джо и Крисчън да заковат един прекрасен мач, чиято история се въртеше около гнева на Джо и непобедната серия на Крисчън, вече цели 23 месеца. Джо си изигра ролята прекрасно – раздаваше ритници като побеснял, понякога изобщо не завиждах на Крисчън за ударите, които получава. Крисчън си изигра ролята прекрасно – гледаше да се възползва от всеки пропуск на Джо, гледаше просто да спечели по най-лесния начин. И когато не успя, Джо си свърши работата – отмъсти за самоанците и накара Крисчън да се предаде, слагайки точка на перченето му като един непобеден шампион.
4. El Generico vs. Claudio Castagnoli (Race to the Top – Night 2)
- Кой би помислил, че в един турнир за определяне на претендент за световна титла, Generico може да достигне такова ниво? Не и аз. Кой би помислил, че човек като Generico може да мине пред Chris Hero, Delirious и Davey Richards, за да достигне финала? Не и аз. И кой би помислил, че човек като Generico може да даде такава съпротива на човек като Кастагноли? Определено не и аз. Така че си представете изненадата ми, когато Generico мина през цяла тромба мои любимци, за да достигне един престижен финал срещу голям съперник, изигра ПЪЛЕН с обрати мач и изрита от толкова голями маневри от репертоара на Кастагноли – Alpamary Waterslide, Ricola Bomb, SUPER ALPAMARY WATERSLIDE, - че Кастагноли трябваше да изобрети една нова хватка – Elevated Ricola Bomb! – за да сложи край на тази „приказка за Пепеляшка”, както беше наречено развитието на Generico. Едно развитие за една нощ. За една нощ от отборен играч, той почти стана главна звезда и се доказа пред – ще ми се да кажа милиони, но уви – стотици ценители. Също така, това е мачът, който изстреля Кастагноли в ръцете на Моришима, където той най-сетне се доказа като бъдещ main eventer. Евала и на двамата участници!
3. Kaz vs. Christian Cage (Genesis)
- Gimmick: Ladder Match. Въвеждането на нови звезди в света на кеча е нещо огромно. И тук се видя именно това явление – прекрасното изпълнение на двамата в един мач за определяне на претендентство, в един мач, който изстреля Каз с една идея по-нагоре в света на компанията си. Много добри, уникални изпълнения се виждаха на всеки няколко минути в мача. Крисчън беше ветеранът в мача, но Каз не му отстъпваше по нищо и поддържаше същото темпо. И крайна сметка – Каз победи Крисчън в собствената му игра в един заслужаващ мястото си мач.
2. Jimmy Jacobs vs. BJ Whitmer (Supercard of Honor II)
- Gimmick: Steel Cage Grudge Match. Гледали ли сте мач на Уитмър и Джейкъбс? Това е чист brawl. Това е чист побой. Това е когато две откачалки навлязат в твърде къс обсег един от друг. Това е когато публиката крещи на всеки няколко минути “You sick fuck!” и “Please don’t die!” и винаги има защо! Преди мача имаше страхотно промо на Джейкъбс. Още в първите няколко минути на мача Джейкъбс успя да си избие половин зъб, а дори не бяха влезли в клетката. Веднага щом влязоха, започнаха война с гвоздеи. След това използваха и стол. След това и маса. След това и клетката. След това един супер сентон от върха на клетката върху маса довърши Уитмър, за да сложи край на една дълга вражда. А някъде в процеса „победителят” Джейкъбс дори си счупи крака. Тук нямаше победител, тук нямаше последен останал на крака – само частично оцелял. И това е Jimmy Jacobs. Свалям шапка за всичко, което е правил и което все още прави…
1. Chris Harris vs. James Storm (Sacrifice)
- Gimmick: Texas Death Match. Защо America’s Most Wanted беше най-големия отбор в TNA и има потенциала да стане отбор на десетилетието? Въпросът ще бъде толкова много излишен, ако си направите труда да гледате този мач. Мислех да пусна на първо място някой стандартен мач 1 на 1, но защо? Когато имате тези двамат – поначало midcarders, толкова отдадени на работата си, че произвеждат един толкова брутален и кървав мач за удоволствието на феновете, че може да се сравнява само с най-жестоките death мачове на CZW или Jacobs vs. Whitmer. Те просто влизат в ринга – за пръв път един срещу друг (или поне за първи път откак ги гледам) и дават най-доброто от себе си в ожесточен brawl, където няма значение кой ще спечели мача, а кой ще успее да излезе сам по рампата след него. Напълно заслужена позиция.
Забележка: Мнението на автора не се съобразява с кеч журналисти, сайтове или форуми, то е лично. Недоволните могат да му цункат незаинтересования по въпроса задник.
