“All books are either dreams or swords,
You can cut, or you can drug, with words.”

Amy Lowell

Sword Blades and Poppy Seed

Време за ревю!

Но този път няма да е на игра. Мислех да пусна някоя друга мисъл за Soul Calibur III, която си е страхотна в повечето отношения игрица, но вместо това, ще пусна ревю за книга (“BOOOOOOO!” – Бел. гневен читател… който вероятно не обича книгите). Да, писнало ми е от Книгоиздаване, но се старая то да не повлияе на интереса ми към истински интересните неща – като фентъзи книгите.

Откривам ревютата на книги с поредиците на Боби Салваторе по хронологичен ред… не хронологичен на излизане на книгите, а по хронология на историята в тях. Започвайки с…

The Dark Elf Trilogy (Трилогия за мрачния елф)

 

 

#1 Homeland (Града на мрака)

Самото начало на книгата ни пренася в един непознат свят – Подземния мрак, което е малоумния (и за жалост единствен) превод на името Underdark. Свят на скитащи чудовища, безброй ужаси, безкраен мрак и на практика, все едно с попаднал в кошмар под влиянието на Фреди Крюгер. След прочитане на пролога и частта с дневника на Дризт, ще имате някаква представа за какво става въпрос. Говорейки за дневниците – това са задължителна част от книгите и с лекота мога да обявя, че са и най-доброто нещо в някои от тях.

Като главни злодеи в този свят на злодеи са описани мензобернанзанските мрачни елфи – нов малоумен превод, заместващ понятието drow (драу), което можеше спокойно да си остане, тъй като това не е чуждица или дума, имаща нужда от превод, а думата за мрачен елф във Фаерун. Произлиза от езика на мрачните и присъства и в този на светлите елфи и останалите раси. Драу е универсална дума… за жалост, изгубена в българския език. Както и да е… та, мрачните елфи… те са зли, с черен цвят на кожата (не чернокожи в смисъл на афро-американски елфи – кожата им е черна като абанос), с големи познания в бойното и магическото изкуство, богоговеещи пред Кралицата на Паяците Лот (или Лолт), за която воюват и помежду си, и с всяка раса, която не им допада (тоест всяка раса на не-мрачни елфи) като в челни позиции са тази на светлите елфи и съседите им – свиърфнеблите (подземните гноми). Последният абзац дава само бегла представа за това колко зли и могъщи са мрачните елфи.

Та, първата глава от книгата е открита с показ на последните приготовления на дом Даермон Н’а’шезбаернон – иначе известен като дом До’Урден – за нападение. В йерархията на мрачнте елфи на Мензобернанзан, До’Урден заемат десета позиция и сега се приготвят за нападение над по-висш дом, за да се издигнат в ранк.

Успешната атака над дом Еди-кой-си е последвана почти мигновено и от раждането на третия син на Малис До’Урден – матроната-майка на дома. По традиция, третия син трябва да бъде жертван в името на Лолт, но втория син на До’Урден – Дайнин, убива брат си Налфейн, за да стане първи син на дома, случайно спасявайки живота на новороденото. Това дете бива именувано Дризт, а това бе началото на неговата история.

Дризт е отгледан от сестра си Виерна по заповед на Малис, докато не става на десет, след което става работник на дома. На шестнадесет, той е предаден на Закнафейн До’Урден (неговия баща, макар и той да не знае), който е повелител на меча (поредното малоумно превеждане на Weapon Master) на дома, за да го обучи в изкуството на биткие и после да го върне, за да стане магьосник като покойния си брат – Налфейн. Закнафейн обаче убеждава Малис да му позволи да обучи Дризт за боец и така Дризт прекарва следващите четири години от живота си, обучавайки се като войн.

Оръжието по избор на Дризт стават ятаганите и той развива уникални умения с тях, често хвален за това от Закнафейн, който обаче се тревожи за приспособяването му към света на мрачните. Дризт не е зъл като останалите мрачни и Зак се страхува, че матроната може да вземе драстични мерки за да го „вкара в правия път”.

На двадесет години, Дризт постъпва в Мелей-Магтеър – академията за бойци на Мензобернанзан. Когато свиква с правилата там и започва да се учи от живота на мрачните елфи по трудния начин, той бързо става първи в класа си и запазва този статут цели девет години, след което постъпва в патрулните отряди.

Остатъка от книгата се състои в бавното осъзнаване на Дризт, че той не е за Мензоберанзан, че злите обичаи на драу не го вълнуват, че има принципи, които иска да спазва. Наистина, човек може да предположи, че е малоумен – трябвали са му цели тридесет години за това разкритие. В края на книгата се състои един от най-добрите дуели в книгите на Салваторе – Дризт срещу Закнафейн, след който Дризт разбира, че Закнафейн е неговия баща и двамата се разкриват един пред друг, събирайки се за един последен път.

Когато Дризт излиза да половува навън, Малис принася Закнафейн в жертвоприношение на Лолт, за да върне благоразположението на богинята спрямо дом До’Урден. Разбирайки за това, Дризт е разгромен и напуска дома си и Мензоберанзан.

Книгата е чудесно начало на историята за Дризт. Читателят се привързва лесно към образа му и се радва, когато той се радва, и страда, когато той страда. Освен Дризт, в книгата са представени някои страхотни образи, част от които обаче срещат края си преди да може читателят да им се порадва достататъчно. Говоря най-вече за Закнафейн, който е копие на Дризт, но вече свикнал с живота на мрачните елфи и неспособен да се противопостави на вярата им. Уви, една книга е твърде малко за образ като този.

Минуси на книгата са единствено образите на някои жени. Тук жените (тоест жриците на Лолт, тъй като явно друг вид жени няма…) са представени като чудовищно зло, пред което се кланя всичко живо, страхуващо се от гнева на Лолт. Сериозно, жените са зло, вярно е, но това е прекалено. Нека има една, две, хайде три страшилища, но според Салваторе всички жени в Мензоберанзан (и сред мрачните елфи изобщо) са като феминистки с уникално женствен вид и върховни сили… Явно Опра си е казала думата и във Фаерун. Но това не е болка за умиране, особено когато за него има логично обяснение: Лолт е жена и предпочита жените да властват – просто и ясно.

Като изключим това, книгата е една от по-страхотните книги на Салваторе. Един ценител на фентъзи би я харесал на мига.

 

#2 Exile (Изгнание)

Втората книга на Трилогията на мрачния елф ни пренася в дълбините на Подземния мрак, където скита една нова личност – Ловеца. Очевидно след десет години, прекарани в пещерите, Дризт е развил шизофрения, която се появява в час на нужда. Книгата е за скитането му из подземните пещери, за това как се запознава отблизо с расата на свиърфнеблите и печовете и как буквално един призрак от миналото е дошъл да го преследва.

Междувременно в Мензоберанзан дом Хюнет напада Даермон Н’а’шезбаернон, но губи с помощта на новопоявилия се персонаж – Джарлаксъл (FUCKING JARLAXLE, BABY!) и домът До’Урден става девети в йерархията на града, а матрона Малис е нагърбена със задачата да открие изгнаника Дризт и да го принесе в жертва на Лолт. След неуспешни опити да стори това с отряди от мрачни елфи, тя използва ултимативния дар на Лолт – Зин-карла, съживявайки трупа на Закнафейн чрез волята си, за да го изпрати след сина им.

Книгата ни запознава и със света на илитидите – крадците на мисли – с тяхната пещера, главния им мозък, начина им на живот и забавление, които отвличат Дризт и неговите нови приятели – Белвар гнома и Трак печа-който-бе-полиморфиран-в-клюнесто-изчадие. В края на книгата има някакво бегло подобие на дуела между Дризт и Закнафейн от първата книга, както и последното сбогом, което си казват.

Сега сериозно, книгата е лоша. Лично на мен не ми харесва много. Обожавам да чета за Дайнин и Джарлаксъл, но всичко останало е горе-долу боклук. Като фен на Закнафейн, човек би предположил, че се радвам да го видя и в тази книга, но не – това е някакво бегло подобие на оригинала, което през цялата книга бива наричано зомби и нежив. Undead my balls! Има различни видове неживи, този към кой спада? Зомби, както намекват? Едва ли, зомбитата са тромави и безформени, а той е атлетичен и умел, както преживе. Ghost? Ghoul? Ghast? Не, това са все безплътни гадости. Death Knigt? Къде са му уменията на такъв? Не, през цялата книга, Салваторе си мисли, че Закнафейн е нежив, а той не е. Това е просто един труп, управляван като марионетка от Малис, която накрая допуска грешката да се доближи твърде близо до душата му и той си връща съзнанието – поредното доказателство, че той не е нежив. Единствените неживи с воля са вампирите, личовете и рицарите на смъртта, а те нямат чувства.

Настрана от това, трябва да чета за някакъв нещастен печ, изпречил се на магьосник, който го полиморфира в клюнесто изчадие (hook horror) и за сакат гном с любимо хоби самосъжаление. Говорейки за самосъжаление, Дризт не е по-далеч. Поредната книга (първата в хронологичен ред), в която той е една хленчеща кучка, незнайно как сдобила се с недостижими умения с меча. Вече е на 40, кога ще порасне?!

Тази книга се оценява лесно – SHIT PICKLE! И все пак е с една идея по-добра от други произведения, за които ще стане на въпрос по-късно. Всъщност, само едно. Затова веднага я нареждам на второ място в класацията „SHIT MADE BY SALVATORE”, като втората му най-слаба книга за Дризт.

#3 Sojourn (Убежище)

Последната книга от трилогията ни пренася на Повърхността (незнайно защо се пише с главна буква). Дризт вече е излязъл от Подземния мрак и се приспособява към един нов и непознат свят. Представете си какво е да живееш под земята – не знае дори скунк какво е! Единственоата помощ, която получава, е неговата селестиална пантера Гуенивар, която забравих да спомена в другите книги, но и е без значение.

Тежкото приспособяване на Дризт включва това първо да стане жертва на страха на селяни от близка ферма, след това едва не свършва в устата на непознато гоблионидно същество (баргест или barghest), неговия брат, неговите слуги-гноли и верния му куиклинг.

Когато убива баргестите, Дризт е обвинен от селото за убийството, извършено от единия от баргестите и селяните призовават пазителската група на Ясреборъката Чучулига. (Сериозно, нямаше ли някакво по-добро име? На английски е Dove Hawkhand – спокойно можеше да бъде Дав Ястреборъката, но не – трябва да е излишно преведено българско име.) В крайна сметка Чучулига (сериозно, мразя това име) решава, че Дризт не е заплаха и разкрива истината за убийството на фермерското семейство, след което напуска селото с групата си, оставяйки го на мира. Единствен не се отказва местния планинец Роди МакГрисъл (или МакГристъл, преводачката го сменя във всяка скапана глава), който не е част от нейната група и не споделя добросърдечието й.

По-късно Дризт се запознава със слепия пазител Монтолио ДеБруши, който го приема в горското си царство и го научава на всичко, което трябва да знае за Фаерун – език, раси, култури, дори го запознава и с богинята си – горската богиня Миелики, която скоро става и идол на Дризт. Дризт и Монтолио се изправят срещу цял клан орки, като крайния резултат от битката са бягащи орки. Когато Монтолио почива от старост, Дризт е принуден да напусне дома му и се отправя към нови земи, за да търси приемане сред народите на Фаерун.

Гонен от всяко място, на което отиде – с думи или оръжие – Дризт достига най-северните части на Забравените кралства – Долината на мразовития вятър и Десетте града – място за изгнаници. Макар и той да е такъв, славата на народа му го достига и там и Касиус от Брин Шандер не му позволява да влезе в столицата на Десетте града, но му предлага да стане пазител на градовете като се подслони на Грамадата на Келвин. Дризт приема. На Грамадата на Келвин, Дризт се запознава с Кати-Бри – младата осиновена дъщеря на краля на джуджетата в този край на Фаерун, Бруенор Бойния чук. Но го достигат и неприятности – Роди МакГрис(т)ъл го открива и напада, открил слабостта му. Дризт отказва да го убие дори и след като го побеждава и се приготвя да напусне планините. Но тогава се отзовава джуджето Бруенор, който проногва Роди и в самия край на книгата казва по заобиколен начин на Дризт, че може да остане.

Това е началото на историята на Дризт.

Сега, книгата е наистина добра – една от любимите ми и то още не я бях прочел цялата. Тук има по-малко хленчещ и повече действащ Дризт, а приспособяването му с повърхността е интересен за наблюдение етап. Случките с баргеста бяха скучни, но преследването на отряда на Чучулига (FUCK, I HATE THAT NAME!) беше едно от най-интересните неща в книгите изобщо. Монтолио е интересен образ и учител, но е на светлинни години от Закнафейн. Битката между Монтолио, Дризт и орките беше пресилена – няма реален начин двама души (независимо колко капани имат) да отстоят срещу 1,000 орки. Иде реч и за поредното ицепване на превода – думата „пазител”. Сега, в английските книги, това е „ranger”, което всъщност е думата за класа скиталец в D&D. В по-късни книги, Дризт ясно е наричан скиталец, но тук ranger навсякъде е заместено с пазител, което предизвиква някакво огромно объркване. За мен „пазител” беше личност, която помага на нуждаещи се. Мислех, че това всъщност е думата на професията, не на вид човек/елф/нещо-си. Оказва се, че „скиталец” не било достатъчно важно по звучене, за да опише длъжностите на някои от персонажите. Fuck you – предостатъчно си ги описва, не беше нужно да бъде заместена думата, а в по-късни книги – върната. Като изключим тези подробности, както и неимоверно дразнещите образи на Роди МакГрис(т)ъл и куиклинга, всичко останало е повече от „ОК”. Препоръчвам книгата с две ръце.

Следващото ревю ще бъде на трилогията Долината на мразовития вятър. Дотогава –

Read ‘n Enjoy, Fuckers!