“I prefer winter and fall, when you feel the bone structure of the landscape – the loneliness of it, the dead feeling of winter. Something waits beneath it, the whole story doesn’t show.”

Andrew Wyeth

Тъй, минахме Трилогията на мрачния елф, въведох незапознатите в света на Салваторе, значи следва продължението, в което ще минем напред в историята на Дризт. Трилогията, която сега ще разгледам всъщност е първата трилогия, излязла на пазара под автор Салваторе и свят Forgotten Realms. В нея оригиналният замисъл първо е бил Уолфгар варварина да бъде главен герой, но този план е бил убит в зародиш от по-умните фенове, харесали много повече Дризт.

Най-малкото, защото всеки втори главен герой е варварин, а мрачен елф е меко казано рядка гледка за оригинален главен герой. Наистина умни фенове.

Така, без повече забавяне, нека ви представя Това, Което Щеше Да Бъде, Но С Времето Се Поправи И Стана По-Добро –

The Icewind Dale Trilogy (Долината на мразовития вятър)

 

#1 The Crystal Shard (Кристалния отломък)

Балорът Ерту търси нещо. Не може да се добере до него и е особено разочарован да чуе, че един демон на доброто е запратил предмета през равнините на съществуванието и той е попаднал в Материалната равнина, изгубен в дълбините на снежните преспи в Долината на мразовития вятър.

Магьоснически чирак без никакви способности да стане магьосник убива господаря си, излъган от група амбициозни магове, които измамват и него и го оставят да умре от студ в подножията на Гръбнака на света.

Чиракът открива предмета. Акар Кесел открива Креншинибон – Кристалния отломък.

В същите земи варварските племена се обединяват, за да нападнат Десетте града. Мрачният елф Дризт До’Урден разбира за плановете им и с помощта на полуръста Риджис, той събира хората от Десетте града и джуджетата от Грамадата на Келвин, предвождани от най-добрия му приятел – Бруенор Бойния чук, и обединените сили разгромяват варварската армия. Един от оцелелите варвари е младо момче на име Уолфгар, което е взето по милост под крилото на Бруенор и бива обучавано за ковач от джуджето. Пет години по-късно, Бруенор дарява Уолфгар с най-изкусното си творение – магическия чук Щитозъб, и го предава на Дризт, за да го обучи в изкуството на битките.

Междувременно, Акар Кесел става марионетка на Кристалния отломък и събира своя армия от орки, гоблини, вербези и огрета, а за свои военачалник поставя навлезлия в Материалната равнина Ерту. Армията на Кесел унощожава някои от Десетте града, окупира други и обгражда столицата Брин Шандер, искайки от Касиус да се предаде, за да може магьосника да започне да събира и армия от хора. Дризт и Бруенор, научили по-рано за Кесел, но останали нечути от хората на Десетте града, приготвят собствената си съпротива. Уолфгар заминава за земите на варварите, където побеждава Хийфстаг и става крал на обединените племена (или по-скоро на оцелелите племена). Той повежда варварите към армиите на Кесел и те, заедно с армиите на Десетте града и на джуджетата, отблъскват чудовищата, докато Дризт и Риджис проникват в кристалната кула, за да търсят основата на армията – самия Кесел.

В крайна сметка доброто надделява, Кесел е убит, Креншинибон – погребан под снеговете и камъните на Грамадата на Келвин, а Десетте града оцеляват. Уолфгар сключва съюз между градовете и варварските племена, за да възстанови загубите и в двете общности, след което преотстъпва мястото си на крал на стар приятел. Междувременно, Бруенор изиграва Дризт и го подмамва да му обещае да потърси с него Митрал Хол – изгубените джуджешки зали.

Край на историята. Сега, книгата е наистина добра. По мое мнение, най-добрата на Салваторе. Първия му опит е бил най-успешен, защото е бил пълен с идеи. По-късно всичката креативност отива за риба и всичко в книгите се повтаря едва ли не дословно. Но нищо в тази книга не повтаря стари, защото преди нея няма нищо, което да може да се повтори – тя е уникална и неразвалена.

Добри моменти в книгата са изковаването на Щитозъб и битката Дризт-Ерту. Началните отношения Дризт-Уолфгар също са интересни. Като безумно скучни мигове мога да определя самото присъствие на Уолфгар, който е възможно най-ненужното същество във всички книги на Салваторе. Защо изобщо го има?! Разбирам, че той е бил първоначалната му идея за герой, но ми е писнало от герои-варвари, а вместо да има по-малко роли в книгите, след като Дризт му заема мястото, напротив – Уолфгар се появява все по-често и дори понякога за него се отнася цяла или половин книга повече, отколкото за другите герои! Къде е логиката в това?

Имам да казвам по нещо и за превода – какво, по дяволите, е „людоед”? Когато за първи път прочетох книгата, си бих главата, докато се мъчех да си спомня подобна раса. Но не – то не е людоед, а ogre. Какво? Трудно е да се напише „огре” ли? О-Г-Р-Е. Просто и лесно, дори отнема по-малко пространство и време от Л-Ю-Д-О-Е-Д. Зная, че Инфодар иска всичко да е българизирано, но при наличието на над 1,000 вида същества, трябва да използвате и чуждици или фентъзи термини и думи – ами ако наистина имаше раса човекояди? Същото се отнася и до „снежните хора” a.k.a. “yeti”. Йети не е ли далеч по-лесно за писане?

С тази малка подробност, препоръчвам Кристалния отломък с две ръце – това е уникална книга, заслужаваща вниманието на фентъзи-пристрастен читател.

#2 Streams of Silver (Сребърни реки)

Търсачите на Залите (Дризт, Бруенор, Риджис и Уолфгар) са потеглили на юг за зимата… шегичка, на юг, за да търсят Митрал Хол.

Далеч зад тях – в Десетте града, осиновената дъщеря на Бруенор, Кати-Бри, и две джуджета пречистват къщата на Риджис, който се присъедини в последния миг към останалите, оставяйки всичко зад себе си. Докато чистят, че се натъкват на причината – палач, търсещ полуръста. Артемис Ентрери, по име, той убива с лека ръка опитните джуджета-бойци, а Кати-Бри още при първата си преценка го сравнява с Дризт по майсторство. Ентрери прави бърз разпит на момичето и потегля на юг, за да открие малкия мошеник, оставяйки я вързана в къщата.

Междувременно в Лускан, в едно от крилата на Домовата кула на мистиците, Дендибар Шарения търси Кристалния отломък, за който смята, че е прибран от мрачния елф. Той следи групата с помощта на чирачката си Сидни и един лускански войник, чието име не запомних от пренебрежение към маловажността. Той се съюзява с Ентрери и го праща заедно с двамата и с едно свое изобретение – гòлемът Бок… или Бог… или Тог… нещо трибуквено.

Търсачите на Залите минават през различни местности и срещат различни хора – Лускан (и моряци), Дълга седловина (и магьосници от рода Харпъл… много важно уточнение), Града на сребърната луна (и лейди Алустриел), Несме (и конници-расисти) и т.н. Заради Дризт те не биват допуснати до някои от гореспоменатите местности, но нищо не ги спира и все пак намират начин да открият приблизителното местонахождение на Сребърните Зали, а по-късно и самия вход. Плътно зад тях ги следват Ентрери, Сидни и Голема-с-трибуквеното-име. Вътре в горното ниво на залите, двете групи навлизат в битка, като Дризт и Ентрери за първи път откриват истинско предизвикателство в уменията на другия, но в битката си те задействат капан, който ги праща дълбоко в подземните нива, сега контролирани от дуергари – сиви джуджета.

Двамата се съюзяват временно, докато се измъкнат от дуергарския ад, а междувременно Бруенор, Кати-Бри, Риджис и Уолфгар се изправят пред ужаса на Митрал Хол – черния дракон Мракометния… който очевидно не е обикновен дракон, а сенчест дракон. Това предполагам обяснява, защо в превода пише „дракон на мрака”. В битката с дракона стават няколко неща – Сидни умира (ЗАЩОООО?!), Бруенор жертва себе си, за да го убие, Бок е победен, а Ентрери изиграва Дризт и взима Риджис, както и статуетката на Гуенивар. След като дракона пада заедно с Бруенор в бездната край която се разиграва всичко, останалите се връщат в Дългата седловина, за да се приготвят за път – или поне Уолфгар и Дризт. В края на книгата погледите им са насочени към Калимшан, или по-точно към Калимпорт, където трябваше да отидат, за да открият Ентрери и спасят Риджис от лапите му и тези на злия паша, пратил палача.

Книгата е добра на второ или трето препрочитане, когато вече си по-запознат със света и си чувал за Артемис Ентрери. Признавам, когато за първи път прочетох книгата, той ме дразнеше твърде много. Равен на Дризт? What the fuck? Въпреки че сега не мога да се наситя на Ентрери, тогава просто ми лазеше по нервите. Просто беше твърде надценен IMO(then). Сидни ми хареса като образ и е жалко, че умира в края на книгата, а Дендибар е обичайното клише за зъл магьосник. Бок беше интересно нововъведение (за щастие Инфодар не са опитали да дадат нова дума и за гòлем), но откога големите получават имена? И защо не е уточенено какъв точно голем е? Все пак има стихийни, метални, кристални и т.н. Пише само, че е съставен от човешки части… ок, значи е телесен… или плътен… или кожен. Без значение колко глупаво звучи, това е подробност, която трябва да бъде посочена. Защо в скапания български език няма дума за assassin, освен убиец? Палач не звучи както трябва, изобщо не описва същността на Ентрери. По-скоро го оприличава с едър дебелак с брадва в ръка край бесило, което е точно обратното на образа му. Язък… Да не говорим и за абсурдно дългите имена на градовете, които за съжаление са и единствените правилни. Като Града на сребърната луна (Silverymoon), или Града на бездънните води (Waterdeep), или Гората на вечната пролет (Neverwinter Wood). Езика ни е скапан… макар че Silverymoon спокойно можеше да се казва и Сребролун, нали?

Особено дразнещи са опитите на Салваторе да насочи вниманието отново към Уолфгар. През цялата книга той се спречква с „цивилизовани” ситуации, които варварите очевидно са твърде тъпи, за да разберат и явно автора е сметнал, че това ще е интересно. Няма. Варварите са тъпи. Те не са интересни.

Внимание, към всички автори: Клишетата не са интересни – набийте си го в главата.

Говорейки за клишета, пренасяме се и към средновековния расизъм, който подхранва около 1/3 от книгите, включващи Дризт. В една голяма част от тази книга той се оплаква, че не го допускат никъде, но въпреки това не вини никого и си мълчи. Какво, по това време никой ли не страда от язва? Героите около него се делят на две групи – такива, които го утешават и такива, които го гонят. Единствено изключение е Ентрери, който го смята за интересен – поредната причина образа да бъде уникален.

В книгата се вижда как на моменти на Салваторе му се изчерпват идеите и минава към мечтите – Дризт мечтае за спокоен живот, а Бруенор – за Митрал Хол. Тези двете са най-често срещаните и на моменти стават досадни. Други нововъедения са магьосниците от рода Харпъл, които също смятат Дризт за интересен, но в смисъл „интересен като експонат в музея”. Самите Харпъл са ексцентрици, напомнящи на луди алхимици. Твърде много такива има по света. Магьосниците трябва или да са добри, или да са диви. Не може и двете.

Останалата част от книгата (каквото остана от нея) е добра. Дневниците са все още върха. Малкото време, в което Дризт и Ентрери прекарват в битка просто подтиква да искате още от това. Отборната им игра срещу дуергарите също е страхотна. По-малко интересна е от Кристалния отломък, но пак е ценна част от историята занапред.

#3 The Halfling’s Gem (Камъка на полуръста)

Ентрери носи Риджис на Пук паша. Дризт и Уолфгар гонят Ентрери. А някъде в подземията на управлявания от дуергари Митрал Хол, едно смятано за мъртво джудже си проправя път навън.

Докато Дризт и Уолфгар гонят Ентрери, те се запознават с друга личност, която по-късно също става част от книгите на Салваторе – капитан Дюдермонт от „Морски дух”. Дризт дори му отделя цяла глава в дневника си. С него двамата преживяват пиратски битки, но не и преди Дризт да се сдобие с магическа маска, която маскира външността му, правейки го на светъл елф – предполагам слънчев/висш/златен заради златния цвят на косата, макар че никъде не се споменава точно… явно Салваторе все още не е научил всички подраси.

Междувременно в Калимпорт, Пук паша получава като подарък статуетката на Гуенивар и опитва да я използва като оръжие, с което да накаже Риджис, че е откраднал рубинения му медальон, но пантерата явно няма намерение да съдейства. Ентрери връща някои от връзките си, изоставени преди пет години, когато тръгнал да преследва полуръста и намира свой дребен конкурент – плъхочовека Раситър, заемал мястото му като главен палач на Пук паша… макар и без Пук да е искал от него да бъде палач.

По пътя към Калимшан, Дризт и Уолфгар се обединяват с Кати-Бри и явно оцелелия Бруенор, долетяли с огнена коленица – патентована марка на Алустриел от Града на сребърната луна. Дюдермонт ги оставя в най-южното пристанище, до което може да се добере и те потеглят сами по на юг. През цялото време Дризт е разкъсван от желанието да достигне Ентрери и да довърши започнатия дуел. Ever the buzzkill, Кати-Бри му казва, че това не е морално правилно и взема, че го убеждава. Когато достигат Калимпорт, те потеглят по канализацията, водени от информацията на полуръста Дондон, пратен от Ентрери да ги вкара в капан. В клоаките, те биват нападнати и плъхочовеци, пратени от Раситър без знанието на Ентрери. Групата се разкъсва и докато Уолфгар, Кати-Бри и Бруенор се отбраняват срещу плъхочовеците, Дризт най-сетне поема Ентрери.

Дълъг дуел води до раняването на Ентрери. Като вечен опортюнист обаче, той плюе мръсна вода (иууууу…) в очите на елфа, за да получи надмощието. Малко преди да го довърши, приятелите на Дризт долитат и Ентрери е принуден да бяга. След това, по заповед на Пук паша, дворцовият магьосник Ла Вал праща групата в демоничното измерение Тартар, където се сбиват с демодани. Влагайки всички сили, те се измъкват и попадат в залата на Пук, слагайки край на властването му в тази гилдия с помощта на Риджис и Гуенивар. В крайна сметка доброто отново побеждава, Риджис става глава на гилдията и остава в Калимпорт, а останалите се връщат в Дългата седловина и, придружавани от различни войски от варвари, магьосници и войници, превземат Митрал Хол, където започва царуването на осмия… или деветия крал на Митрал Хол – Бруенор Бойния чук.

Книгата е най-слабата от поредицата. Опитите на Салваторе да ни въведе в нови земи се провалят, особено когато земите остават без значение заради целите, дърпащи героите. Пътят на Ентрери беше крайно интересен и на много места се подчертаваше и доказваше колко е опасен и зъл. Пътят на Дризт и Уолфгар беше скучен до мозъка на костите, с изключение на първата им спирка в кулата на стар магьосник от рода Харпъл, който дарява Дризт с извесния ятаган Сияние (Twinkle). Постоянните терзания на Дризт, че трябва да се крие зад маска могат да влудят всеки. Още по-лошо става, когато Кати-Бри се намесва.

Както споменах, в един момент Дризт е изцяло обзет от идеята да убие Ентрери, защото го смята за своя огледален образ – „черна коса, вместо бяла; бяла кожа, вместо черна; зъл, вместо добър; и все пак с еднакви умения”. Тогава все още не харесвах особено Ентрери, за това бях твърдо „за” това да се случи. И тогава внезапно се появява моралистката Кати-Бри, която го поучава как да си води битките и за какво да се бие. FUCKBERRIES?! Сериозно, 18 годишна кучка поучава 40 годишен елф как да си върти оръжията? Я стига! Ако трябва да определям най-лошите моменти във всички книги, това ще оглавява класацията, наравно с оцеляването на Уолфгар. Кати-Бри е също толкова излишен образ, колкото и него. И все пак, противно на всякаква логика, продължава да се бърка там-дет-слънце-не-огрява, тровейки живота на читателя и преотвратявайки битки, които трябва да се видят и чиито резултат трябва да се случи. Мразя Lawful Good уклона! Когато правите герой паладин, правете го LG, но когато става дума за скиталец – мрачен елф при това – мисля, че хаотичността му е в кръвта. Само миг на кретенизъм е въвел Кати-Бри във враждата Дризт-Ентрери, само и само, за да дразни всеки, който иначе би я харесал. „Не можеш да убиеш този заради тази причина, можеш да го убиеш заради тази. Не можеш да убиеш онзи заради онази причина, трябва да бъде заради каквото аз кажа или каквото принципите и моралните правила казват, въпреки че резултата и в двата случая ще бъде един и същ…”

FUCK YOU, CATIE-BRIE, YE FUCKIN’ HO!

Битката между Дризт и Ентрери, както се очаква, е феноменална и нито за миг не се споменава за скапаните моралистични тъпотии. Естествено това, което клонеше към страхотен край беше тотално помрачен от намесата на Кучка-Бри и компания.

Защо е Пук е Пук паша, а не паша Пук, както е на английски? По-късно, когато въвеждат други паши, си ги наричат както си му е реда, но при този има изключение? Защо? В името на паметта му? Я стига!

Книгата не е толкова добра, въпреки че в нея е началото на един титаничен сблъсък. Тук е началото на враждата Дризт-Ентрери и какво получаваме? Скапан продукт, с малко D&D стойност, но пък хей – колко моралистични организации ще му свалят шапка, а? Феминистичните съдружия вече почитат и Кати-Бри и кучката й Дризт. Книгата се нарежда по тъпотия веднага след „Изгнание” и то по същите причини – обещаваше нещо интересно, получи се нещо, което те изкарва от релси по изключително лесно избегваеми причини. Мразя когато Салваторе се опитва да пълни място – това прави всичко интересно с една идея по-малоумно и отблъскващо. Стига вече…

Следващо ревю – Наследството на мрака.

Read ‘n Enjoy, Fuckers!