Ревю: Р.А. Салваторе - част 3
„You can no more win a war than you can win an earthquake.”
Jeannette Rankin
И така, следва следващото ревю, отново на Салваторе (има още известно количество книги с него… поне за още две ревюта), отново за серията на мрачния елф, отново в любимия свят Фаерун. След трилогията за Долината на мразовития вятър, следва тетралогията Наследството на мрака.
Лично за мен, това беше началото на една много добра поредица, но с последната книга Салваторе успя да осере всичко… просто огромно разочарование се получи накрая. Без повече почесване на езиците (клавиатурите) и опити за въвеждаща реч, преминаваме към:
Legacy of the Drow (Наследството на мрака)
#1 The Legacy (Наследство)
Митрал Хол е отново джуджешка територия и настъпва лято, очакващо сватба между осиновените деца на Бруенор Бойния чук – Кати-Бри и Уолфгар. Дризт вече започва да се чувства по-удобно на повърхността и обикаля навсякъде, без да бива гонен. А Риджис се появява неочаквано в Митрал Хол, решил да си вземе отпуск като глава на гилдията в Калимпорт.
Междувременно на едно малко по-мрачно място, познато като Мензоберанзан, Дайнин До’Урден изпълнява задача като наемник на Бреган Д’аерте, но е повикан от шефа си Джарлаксъл, който му представя един стар роднина – сестра му, Виерна До’Урден, която през последните години се подвизавала като жрица на дом Баенре. Тя им разкрива намеренията си да върне изгнаника Дризт в Подземния мрак, за да бъде поднесен в жертва на Лолт, която след това ще я възнагради като върне дом До’Урден с цялото му великолепие, че и повече. Според Джарлаксъл и Дайнин, Виерна е полудяла, но тя твърди, че има пълната подкрепа на Кралицата на Паяците и Джарлаксъл се заема с приготовленията за инвазия в Митрал Хол.
Говорейки за Митрал Хол, в тунелите са се настанили гоблини. Джуджетата готвят нападение и с помощта на Уолфгар, Кати-Бри, Дризт и Риджис, разгромяват гоблините, заедно със съюзилите се с тях етинги. Навсякъде из сенките, мрачните наемници на Джарлаксъл следят всеки техен ход и се учат.
След особено разпалена среща между Дризт и ревнуващия от него Уолфгар, елфът отива в тунелите, заедно с Риджис, за да разследва изчезването на шест миньора. Когато ги открива, Дризт веднага разбира какво се е случило – в този миг мрачните елфи на Джарлаксъл го нападат. Докато бягат из тунелите, Дризт внезапно открива, че спътника му всъщност не е Риджис, а пратен от елфите агент… не кой да е агент, а стария му познайник Артемис Ентрери. Дризт е заловен от групата на Джарлаксъл, Виерна и превърнатия в драйдер заради неверието си Дайнин. Тогава Дризт научава пълния им план – те идват, за да го заловят и принесат в жертва на Лолт в Мензоберанзан, за да може Виерна да стане глава на новия род Даермон Н’а’шезбаернон. Ентрери получава единствено правото на последен дуел срещу Дризт и те се изправят в една пещера.
Междувременно в Митрал Хол, Бруенор започва да си припомня неща, които не се връзват – че Риджис му е казал, че Дризт ще иде в тунелите и че иска да иде с него. Вдига се тревога и той, заедно с Кати-Бри, Уолфгар и стар негов познайник – бесовойнът Тибълдорф Пуент – поемат навътре в тунелите на джуджешката твърдина, за да открият елфа. Те нахлуват в пещерата на мрачните по средата на дуела между Дризт и Ентрери, който, вече открил, че Дризт няма да се бие истински по принуда, му помага да се измъкне. И започват няколко битки.
Джуджетата, пратени от Бруенор са пресрещнати от наемниците на Джарлаксъл и първата вълна е разгромена едва от двадесетина елфа. Групата на Бруенор, Уолфгар, Кати-Бри и Пуент е посрещната от самите Джарлаксъл и Дайнин, както и подкрепление, подсигурено от дарените от Лолт сили на Виерна – призована йоклола, слугиня на мрачната богиня. Другаде, далеч от пещерата, Дризт открива истинския Риджис, вързан и изранен от Ентрери. Той го освобождава и двамата излизат на открито, където ги посреща и самия Ентрери, настояващ за истинска битка срещу Дризт.
В мелето, Уолфгар покрива себе си и йоклолата с тавана на пещерата, за да спаси Кати-Бри, а Бруенор слага край на живота на Дайнин. Джуджетата разбиват елфическата съпротива и нахлуват в пещерата, а Дризт побеждава Ентрери и го праща на свободен полет в една урва. Връщайки се в пещерата, той погубва с нежелание и сестра си Виерна, в чиито умиращи очи вижда не злата жрица на Лолт, а дъщерята на Закнафейн До’Урден. А Джарлаксъл, вечният опортюнист, се измъква.
Накрая, уморени от толкова много битки и съкрушени от загубите, едноокият Бруенор, куцащият Дризт, раненият Риджис и потресената Кати-Бри се връщат в сърцето на Митрал Хол в един не-толкова-щастлив край на книгата.
Страхотна книга. В нея се случват толкова много неща, намекващи за бъдещите книги и ако винаги се водиш по мислите на Джарлаксъл, едва ли някой би могъл да познае какво ще се случи накрая. Ако не бях толкова запознат с историята на Мензоберанзан преди да прочета книгата, щях да стоя на пръсти на всяка страница в очакване на някакъв велик обрат с Виерна – любимата ми героиня от мрачните елфи след Закнафейн и Джарлаксъл. Началото беше много добро като изключим вечните появи на Кати-Бри, като например опита й да накара Бруенор да преговаря с гоблините, вместо да се бие с тях. Моралистичната кучка се опитва да убие забавата в самото начало на книгата, what the fuck?! Друг проблем е и името на Митрал Хол, което вече е Митрил Хол, убивайки изцяло оригиналността на фаерунския свят, свързвайки го с клиширания толкинов митрил, вместо с фаерунския митрал. Дори и една буква прави разлика. Салваторе направо си го е оплескал – в предните книги е Митрал, все пак.
Любимите ми моменти в цялата книга са интеракциите на Джарлаксъл, Дайнин и Виерна. Жалко, че Виерна превръща Дайнин в драйдер – той беше друг от любимците ми сред drow расата, а и никога не бяхме виждали в действителност дуел между Дайнин и Дризт, което щеше да е уникално събитие. Вместо това, трябваше накрая да чета за боричкането на Бруенор и някакъв скапан драйдер. Интересно беше, че не видях нищо от възможностите на Джарлаксъл – макар в думи и мисли да беше във върховна форма и покриващ около 30% от книгата, той не присъстваше в нито една битка, освен в минимална роля в последната между Дризт и Виерна. Това просто крещеше „рано е да ви показвам какво мога, ще има още книги с мен”… или „ха-ха, авторът не знае какво да ме прави по време на битка, ха-ха”.
Артемис Ентрери беше голяма изненада. Беше последния човек, когото очаквах да се появи и същевременно, появата беше толкова логична. И то възстановен, имайки предвид в какво състояние го остави Дризт в последната книга. В тази книга се разкрива и причината – най-сетне се разкрива защо изумрудената кама е толкова опасна и защо е негов патент. Тя е всъщност вампиричен кинжал, изсмукващ жизнената сила на жертвата си и предаващ я на притежателя си. Последната битка с Дризт беше подчертано страхотна, с изключение на последните моменти, когато се бият в урвата.
И разбира се най-добрата част – смъртта на Уолфгар! Най-сетне се оттърваха от поне един досаден герой! Край на мъките, край на тъпите варваризми и клишета, време е за ерата на мрачните елфи, мамка му!
За финал ще кажа само – Darn good book, damn it!
#2 Starless Night (Беззвездна нощ)
Дризт се безпокои, че мрачните елфи в Мензоберанзан са замислили нещо и решава да отиде там, за да го прекрати в зародиш. Той оставя Гуенивар В Митрал Хол и поема към стария си дом, казвайки за това само на Риджис. Пътят го превежда през няколко познати земи, среща го с нови и стари лица, най-видно от които става лицето на Елифайн – малкото момиче, което спасява от мрачноелфическото нашествие на повърхността в ранните си години в патрулите, а след това е и изумен от срещата с истински еднорог, станал пазител на гората на Монтолио ДеБруши.
В Мензоберанзан, матрона Баенре прави приготовления за нашествие в Митрал Хол. Джарлаксъл става свидетел на манипулацията, която тя прилага, за да привлече в нашествието и други домове. Някъде из града се разхожда и един нов обитател на града, който не е мрачен елф…
Кати-Бри разбира за отсъствието на Дризт, след като извлича нужната информация от Риджис и взимайки Гуенивар, магическата маска и камата на Ентрери, тръгва след него. Тя минава през Града на сребърната луна, където лейди Алустриел й предлага помощ и я изпраща след Дризт с джуджето Фредерик Писаря. Двамата се разделят в пещерата, където Дризт е поел за Подземния мрак, и Кати-Бри получава подарък – Котешкото око, диадема, даряваща й способността да вижда в мрака.
Дризт навлиза в родния си град, преструвайки се на оцелял от патрул, попаднал твърде близо до Блингденстоун, града на свиърфнеблите. Той е разкрит от Джарлаксъл и нападнат от наемници, войници на Баенре и… един стар познат:
ARTEMIS F’N ENTRERI !!!
Дризт е повален от Ентрери и е заловен от дом Баенре. В битката се намесва и непозната жрица, която всъщност е Кати-Бри в премени и тя бива заловена от Джарлаксъл, без останалите елфи да разберат коя е всъщност.
В дома на Баенре, Дризт е измъчван от дъщерята на матроната и от домашния й илитид Метил. Дори получава и предизвикателство от повелителя на меча на Баенре:
DANTRAG F’N BAENRE !!!
Междувременно, Ентрери непрекъснато е насочан от следи, оставяни му от Джарлаксъл. Отдавна решил, че мястото му не е в Мензоберанзан, разбрал, че тук е сред себеподобни, за които той е шейсет хиляди и първото стъпало на йерархично стълбище с шейсет хиляди стъпала, той взима Кати-Бри и Гуенивар и нахлува заедно с тях в затвора на Баенре, за да освободи Дризт. Тримата, заедно с Гуенивар, те се изправят срещу стражата на целия дом, срутват тавана на церемониалната зала на дом Баенре и си пробиват път до тунелите на Подземния мрак, където Дризт се изправя в паметен дуел срещу Дантраг Баенре и го побеждава, след като разкрива тайната му – магически предпазители, ускоряващи движенията на ръцете му – и слабите й страни. Тайно насочвани от Джарлаксъл, те достигат горните тунели и излизат на повърхността… където ги очакват командир Риджис и съвзелия се крал Бруенор Бойния чук.
Отново – страхотна книга! Тук силните страни са дори повече от предната. Има припомняне на стари истории без да има повторения, както често се случва при Салваторе, стари герои с нови образи като Елифайн, както и завръщането на уникалния Ентрери, което за втори път е съвсем неочаквано. Появата на нови герои е много добра идея, особено с представянето на Дантраг, който просто бие Дайнин и Берг’иньон в земята по awesomeness и едно от най-огромните ми съжаления е, че не мога да чета повече за него. Той щеше да е чудесно попълнение в хексалогията “War of the Spider Queen”, излязла по-късно, но уви – една от многото грешки на Салваторе, който явно е решил да жертва един бъдещ много добър/страхотен образ за единствена страхотна битка с Дризт. Да не пропускаме и меча на Дантраг – Казид’еа (Посичащия), който също му придаваше голямо значение и беше първото оръжие със съзнание от книгите на Салваторе (не броя Креншинибон). Джарлаксъл набира все повече сили като страхотен образ. Тук той се откроява повече от другите книги и читателят с лекота започва да го харесва. Пореден намек за това колко велик ще е в самостоятелни книги… е, поне за това Салваторе си е взел бележка.
Сега е време за лошите страни… естествено, вече е клише това да е синоним за FUCKING CATTIE-BRIE! MOTHERFUCKING BITCH! Вечно се бърка в делата на другите и тази книга е поредното й деяние. Още в самото начало няма как да не си пъхне носа в мечи задник, стига това да ме накара да я мразя още и още и още и още и още…
… и още!
Още със самото си събуждане, просто не мога да повярвам, че още със самото си събуждане, тя става с единствената цел да отрови всичко, което ми е допаднало в книгата. Естествено, както постъпват всички моралистични кучки, тя пребива истината от Риджис, след което тръгва след Дризт с гореспоменатата цел, даже се намесва в живота и проявява арогантност – че и ревност! – от лейди Алустриел, Избраница на Мистра, повелителка на Сребърния град, една от Седемте сестри. Освен това, в края на книгата, когато Дризт убива Дантраг, познайте кой взима Казид’еа. Да, много голям кеф – най-доброто оръжие в книгите на Салваторе попада в най-скапаната му героиня. Кръвожаден меч, желаещ да бъде в ръцете на най-великия мечоносец, попада в посредствените малолетни лапи на Кати-Бри. Време е за рубриката W.W.S.T. – WHAT WAS SALVATORE THINKING?!?! Отново, явно Дризт не е научил достатъчно през осемдесетте си години живот, затова му трябва малолетна кучка, която да го преследва и да му казва какво да прави! Какво е това?! Die, you ignorant whore!
В края на книгата се развива една битка-мечта – Дризт и Ентрери, рамо до рамо, изправени срещу мрачни елфи. Това е като да изправиш Сефирот и Клод Страйф срещу армия от агенти Смит. Но Салваторе явно е сметнал за нужно да пренебрегне думите си, че мрачните елфи са едни от най-умелите бойци в Торил, и настъпва ерата на power play-я от страна на Дризт и Ентрери, които (заедно с едно курве, чието име не ща и да си спомня) разбиват едва ли не половината от армията на Баенре – не какви да е мрачни елфи, а елита на обществото на Мензоберанзан, армията на първия дом. Добре, това го бих приел, все пак са превъзходни бойци, най-добрите в Кралствата. Но когато съюзиш Клод и Сефирот с Тасълхоф Кракундел, например, и тримата разбиват най-елитната войска на Подземния мрак, тогава вече няма как да не си биеш главата от нестихваща омраза към автора.
WHAT (THE FUCK) WAS (FUCKING) SALVATORE (FUCKING) THINKING?!?!
С тези противни изключения, книгата е много добра и добрите моменти в нея (особено ако накрая пренебрегваш повечето изречения със Знаете-коя-кучка) са повече от лошите, така че я препоръчвам дори повече от предната.
#3 Siege of Darkness (Обсадата на мрака)
Задава се война. Всички го разбират. Мрачните елфи, които се приготвят за нападение. Джуджетата от Митрал Хол, които се приготвят за защита. Съседите на джуджетата, които са призовани, за да им помогнат. Дори Ерту, мируващ в Бездната, мислейки как да отмъсти на Дризт До’Урден за изгнанието си.
Но тогава се случва нещо. Настъпва Смутното време, когато Великия Ао изпраща всички богове в смъртната им аватарна форма на повърхността в Материалната равнина, сред смъртните същества, прекъсвайки всичките им божествени сили, които отсича достъпа до всякакъв вид магия. За мрачните елфи липсата на магия е липса на метод за атака, затова забавят нападението, докато Смутното време отмине. Но по това време една матрона решава да направи малки промени в Мензоберанзан. Открила, че дома й не е загубил силите си, тъй като псионистите не се нуждаят от божествена намеса, К’иорл Одран, матрона-майка на третия дом Облодра, се опълчва срещу първата матрона, заплашвайки я със смърт, заедно със съперницата си от четвъртия дом. След като К’иорл умъртвява матроната на четвъртия дом, Лолт слиза в Мензоберанзан, за да дари матрона Баенре със спасение, обвинявайки К’иорл, че е започнала битката си с грешен избор. Използвайки дарената магия, Ивонел Баенре погребва целия дом, целия замък Облодра в Хищния процеп. Малко по-късно, силите на боговете се завръщат, а заедно с тях и магията.
След това идва време за война.
Огромна войска от мрачни елфи, коболди-буфери и няколко илитида нападат Митрал Хол, защитаван от джуджетата, варварите от Долината, водени от Берктгар Храбри, дългите конници от Дългата седловина, няколко магьосника от рода Харпъл, сребърни рицари от Града на сребърната луна, заедно с Алустриел Среброръка и конници от Несме, а по-късно към тях се присъединява и войската на свиърфнеблите, напуснала Блингденстоун, за да не бъде смачкана от минаващата мрачноелфическа армия.
След върховна битка през нощта, настъпва утро и мрачните елфи се отказват от външните действия, а в пещерите понасят тежки загуби, най-голямата от които е загубата на самата матрона Ивонел Баенре, заедно с едната й дъщеря и повелителя на меча, водещ тунелната нападателна група – Утегентал Дел’Армго, повелител на меча на втория дом, Барисон Дел’Армго. И така, мрачните оставят Митрал Хол и се връщат в Мензоберанзан, за да се справят с настъпилите промени.
И отново, поредната страхотна книга! Тази е най-малко опорочена от Знаете-коя-кучка, макар отново да има дразнеща роля, побеждавайки Берктгар в двубой. За пореден път тя побеждава някой важен, който в йерархия е с класи над нея и има триста пъти повече опит в битки. Защо просто Салваторе не я короняса като най-великата повелителка на меча (който не е нейн!) и да се приключва, а? Защо да четем повече за Дризт, след като знаем колко велика е Кати-Бри? Тя ще живее само шейсетина години, но нищо – нека надмине и Елминстър, за да се знае, че тя трябва да е отгоре на всичко!
Избутвайки настрана (с огромна дебелогъза мъка) темата за Кучката, останалото е все добро. Подробното описание на машинациите в Мензоберанзан са описани страхотно и историята в мрачния град не носи никаква скука. Особено приятно е включването на Смутното време в хронологията, за да се намекне и през коя година се случва всичко това. Жалко, че нямаше повече за боговете, но явно това не е работа точно на този автор… и по-добре, иначе сега Кати-Бри щеше да стане новата богиня на Етиката и Морала, после щеше да получи портфолиото на мечоносците, а после щеше да свали първо Темпос, после и Червения рицар… Свежите идеи на Салваторе продължават с въвеждането на псионистите. Да, и в други книги имаше илитиди, но тук вече псиониката всъщност си получава името, дом Облодра е представен като уникат в Мензоберанзан, а матроната К’иорл Одран бързо се превърна в една от любимите ми матрони. Странен е избора на Салваторе да премахне точно този дом от лицето на Мензоберанзан при наличието на толкова други посредствени домове, но защо ли се изненадвам изобщо… нали Знаете-коя-кучка също е негово творение.
Последната битка е наистина велика. Има си своите моменти и изобщо не представлява power play-я на Дризт и Ентрери от миналата книга. Тук всеки се бие за живота си и в повечето случаи, ако е превъзхождан по бройка, губи. Сблъсъка на толкова различни нации е описан много добре, като срещата на предводителите им в една от главите е отлична хрумка… уви, една от малкото в идните книги. Не мога обаче да възнегодувам от изхода на битката. Значи, мрачните елфи видяха слънце и побягнаха не защото кожата им ще окапе или защото не могат да се бият, за защото им е омръзнало? Дори с всичките си подкрепления, Митрал Хол е притиснат от всички позиции – с коболди, изморяващи войниците, магьосници, премахващи магьосниците, включително и Регуелд Харпъл и Алустриел Среброръка, с вътрешни патрули, покосяващи наред джуджета, - но изведнъж им хрумва, че вече няма смисъл и се оттеглят? Това ли са кръвожадните, опортюнистични елфи, описани в първите книги? Motherfucking piece of BULLSHIT! Салваторе отново се оля. Поне да беше представил равностойна битка, в която елфите да не искат да дават повече жертви при шанс 50 на 50. Но щом са в изгодна позиция, защо се отказват? Нали са и интелигентни, освен умели? Да, бе…
Интеракциите на Ерту с Лолт също са интересни. Ясно е, че се крои нео между тях, но никой не знае какво. Дори и Ерту, когато мисли, че е изиграл Кралицата на Паяците, се оказва, че тя точно това е целяла и го възнаграждава с пленник, който ще е ключов за премахването на Дризт. В този миг никой няма идея кой е пленника – дали е Закнафейн, или Ентрери? Или някой друг от миналото му? Чудесен отворен край на книгата и същевременно щастлив край за добрите, които пируват над победата си, с изключение на Дризт и Кати-Бри, които напускат Митрал Хол в търсене на нови приключения…
#4 Passage to Dawn (Пътеки към утрото)
Шест години след нападението над Митрал Хол. Демонът Ерту довършва плана си, с който да подмами Дризт До’Урден да го призове в материалната равнина, междувременно измъчвайки пленника си, дар от Лолт. Дризт и Кати-Бри са ловци на пирати заедно с капитан Дюдермонт и обновения му екипаж. Те се натъкват на допелгангер, пратен от Ерту, който ги насочва към стар и забравен остров, на който странна жена им изрецитира стихотворение, отнасящо се за Дризт и негов изгубен познат. Говори се за врагове, значи става въпрос за елфи, значи…
Закнафейн!
Някъде на север, Бруенор и Риджис отново заживяват в Грамадата на Келвин, след като Бруенор оставя Митрал Хол на първия му крал – Гандалуг Бойния чук, който досега живял затворен в собствения си зъб от заклинание на покойнат Ивонел Баенре. Заедно с тях са се преместили и варварите от Заселническата твърдина, връщайки се в родните си земи и сега сред тях се надига бунт – младият и силен Берктгар Храбри иска да измести Ревик като вожд.
Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт, повлечени от най-новото заклинание на Харкъл Харпъл, попадат в Карадуун и Възвисяване на вярата, крепостта на бога на литературата Денеир и един от най-верните му последователи – Кадърли Бонадюс и ко. Дризт разказва на Кадърли за демона Ерту, както и за голямото му желание да се добере до Креншинибон. Докато Кадърли търси Ерту, демонът бива освободен и преминава в Морето на неспирния лед, където скоро се снабдява с Кристалния отломък. Новата задача на Дризт става да открие Ерту и да освободи пленника му. Дризт и Кати-Бри се събират отново с Бруенор и Риджис и четиримата тръгват към Морето на неспирния лед, за да открият демона… който междувременно е прибавил към войската си от танари сукуба, глабрезу и марилит.
Както обикновено се случва в книгите с щастлив край, добрите надвиват злите демони, към тях се присъединява и самия пленник, който става ключова фигура в прогонването на Ерту от материалната равнина и накрая всички са щастливи. И изненадани, че пленника не е Закнафейн… а Уолфгар, който бил завлечен в Бездната заедно с йоклолата, когато таванът на пещерата в Митрал Хол паднал върху тях…
NOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOO!
Мразя тази книга! По толкова много причини я мразя!
Не защото е лошо написана, напротив – някои истории са страхотни, а запознаването на Дризт с Кадърли, Даника и братята Скалорам – други известни герои на Салваторе – си е чист mark out момент на века. Единственото по-добро от това е да се срещне с Елминстър. Има един момент в книгата, докато търсят острова, когато Робилард, бордовия магьосник на Дюдермонт и Харкъл Харпъл навлизат в магическо надиграване с банда зомбита, в което се демонстрира колко е напреднал Салваторе в D&D вселената. Това са любимите ми страници в книгата. Историята с Ерту също беше добра – докато един враг не умре, той си остава заплаха за всеки, някога заставал на пътя му, а това че все още търси Креншинибон е още по-добре, тъй като е логично и връща историята още към корените на книгите на Салваторе. Употребата на танарите, сукуба, галбрезу и марилит, се е получило още по-добре – вече не се налага да се чудя дали глабрезу е собствено име или име на вид демон, а битката между Дризт и марилита беше страхотна – най-добрия мечоносец в Торил срещу шесторък демон. Уникат!
Но защо, защо, защо трябваше да се връща Уолфгар?! Защо? Още от книга 1, Салваторе се опитва да го пробута като някаква много важна стока, измисляйки му история, давайки му силни оръжия, внушителен вид, отлични учители, място в една от най-известните групи във Фаерун, но в края на деня той си остава едно шибано скучно КЛИШЕ! Не ми пука за Уолфгар, мразя Уолфгар, защо вечно трябва да има Уолфгар?! Ако в някоя книга няма някой двуметров герой със силата на скален великан, значи все едно тази книга не е писана. Време е за –
WHAT WAS SALVATORE THINKING ?!?!?!
Непрекъснато ми напомня на Винс Макмеън – залага на размери и сила в лицето на steroid freaks като Батиста, Боби Лашли и Марк Хенри, вместо да наблегне на ловкостта, уменията и факта, че са свикнали с тънкостите на играта като СМ Пънк, Пол Лондон, Браян Кендрик и т.н.
На кого му пука за Уолфгар при наличието на Дризт, на Ентрери, на Джарлаксъл, на Кадърли, на Даника, на (хипотетично) Закнафейн. Ето, тук имаше реалната възможност наистина да върне Закнафейн, който да продължи да рулира рамо до рамо със сина си и да поживее известно време, после да го убие като повечето малкопластови герои в някоя битка… имайки предвид следващата книга, Ентрери щеше да е отличен избор за убиеца му. Но не – вместо това получавам Уолфгар – тъп, скапан, скучен, вече и мизерен, и хленчещ еднопластов образ, чието присъствие на която и да е страница ме кара да изгарям от желание да я изтръгна, скъсам, смачкам, изгоря, заровя и да танцувам отгоре й.
Браво на Боби – с една единствена книга, той уби удоволствието от цяла порецица. Препоръчвам тетралогията Наследството на мрака, защото две от четирите книги съдържат само една причина да не ги харесаш. С изключението на двете имена, които ми причиняват мигрена само като си помисля за тях, книгите са пълни със свежи идеи и в абсолютно всяка една има нови или стари, все тъй интересни герои и образи.
Но наистина… защо?
Следващата разглеждана поредица ще бъде тетралогията Пътеките на мрака, която ще представя именно като такава, а не като трилогия, както я издава ИнфоДар, за да може после да пусне цялата поредица Sellswords.
Have a nice (Wulfgar-&-Cattie-brie-free) fucking day!
