“Genius may have its limitations, but stupidity is not thus handicapped.”

Elbert Hubert

И така, както споменах преди две теми, следва ревю на „Пътеки на мрака” – една от най-добрите и същевременно най-омразната ми поредица на Салваторе. Понякога го мразя толкова, толкова много. Наистина се чудя как може същевременно с едни от най-революционните герои, най-уникалните персонажи, да включи и най-големите клишета, смесвайки ги с най-омразните характеристики на един човек. Просто ми е непонятно как може автор като него да е същевременно и такъв гении, и такъв идиот.

Тази поредица е разделена така – една от книгите е върха на всичките му творения досега, една от книгите е дъното (задника, лайното, върха на глупостта) на всичко, което някога съм чел (с малкии изключения), а другите две са разделени наполовина в двете категории. Ето я и нея:

Paths of Darkness (Пътеките на мрака)

#1 The Silent Blade (Потайно острие)

Уолфгар е отново сред компанията си и сега свиква с новия си стар живот в Митрал Хол. Групата скоро потегля към Карадуун, за да предаде Креншинибон на Кадърли, като по пътя Дризт и Кати-Бри се опитват да извадят изпадналия в маниакална депресия Уолфгар от спомените му за Бездната, говорейки му като на тригодишна ревяща кучка.

Междувременно, далеч на юг, в град Калимпорт един стар негов жител се завръща у дома си - ARTEMIS FUCKIN’ ENTRERI! С първоначална цел да си върне старата слава, Ентрери навлиза в града, но много бързо открива, че просто не го е грижа за нищо, което се случва в него и дали някога отново ще бъде най-великия палач и най-уважавания човек в Калимшан. Въпреки това той се свързва със старите си „приятели” Ла Вал и Дондон, само за да открие, че единия не иска да има нищо общо с него, а другия е направил пълна промяна от полуръст към жив самоизяждащ се слон. В друга част на града, в гилдията Басадони, тримата офицери, отговарящи за нея разбират за появата на Ентрери и той бива обявен за недосегаем – забранена земя за всички гилдии.

Отново на север, Уолфгар се разделя с компанията си след като изчуква Кати-Бри и й забива един в лицето, след като преживява буден кошмар от Бездната. Дризт го следва, но Уолфгар отхвърля помощта му и се връща сам на север с опашка, забита дълбоко в задника му. Скоро групата на Дризт разбира, че Креншинибон е започнал да зове намиращи се наоколо чудовища на помощ и пътешествието им става с една идея по-опасно.

В Калимпорт, Ентрери отказва да изпълни задача на Басадони и се превръща от недосегаем, в мишена. След като бяга от Кадран Гордеон от гилдията Басадони, Ентрери бива предупреден от новия си съюзник Дуавел Тигъруилис, че го преследва боен маг от гилдията Рейкърс. Бягайки, Ентрери внезапно се озовава в капана на бойния магьосник Мърл Паризо и след дълга битка, която едва не губи, той бива спасен от ненадейни „съюзници”…

Кучката Уолфгар минава през стари познайници, убива един шаман и се озовава в Лускан, където става пияница…

Дризт, Кати-Бри, Риджис и Бруенор продължават похода си на юг, насочили се към Портата на Балдур, затруднявани от ордите чудовища, кои Креншинибон призовава…

Джарлаксъл запознава Ентрери с новите си лейтенанти – Рай’ги Бондалек, магьосник-жрец от Чед Насад и Кимуриел Облодра, псионист, оцелял от третия дом на Мензоберанзан. Заедно с тях са и доста елфи от Бреган Д’аерте. Въпреки безразличието на Ентрери, с негова помощ елфите завземат гилдията Басадони и Ентрери става новия неофициален паша, макар мрачните елфи да остават в тайна и да държат да се запази в тайна, че старецът Басадони е мъртъв. Лейтенантите на Басадони са мъртви, с изключение на Шарлота Весперс, която минава на страната на Бреган Д’аерте. Скоро Ентрери присъединява към Басадони и гилдията на покойния Пук паша, сега управлявана от Куентин Боду. След успехите, Джарлаксъл започва да крои нов план – как да събере Ентрери и Дризт отново заедно и как да отмъкне Креншинибон.

Дризт и компания пътуват с лодка към Портата на Балдур, когато са нападнати от гоблини. Риджис бива ранен лошо и Бруенор е на път да му отсече ръката, за да спре кръвоизлива му, когато се появява Кадърли Бонадюс и го спасява, взимайки Кристалния отломък от ръцете на Дризт. Докато Дризт се опитва да разбере какво не е наред в цялата тази ситуация, той се озовава заключен в новоиздигнатата кула на Креншинибон и изправен пред новия му собственик – Джарлаксъл. С дълго убеждаване от страна на Джарлаксъл, Дризт се изправя срещу Ентрери за един последен път в зала, където никаква магия не действа и от която ще си тръгне единствено най-добрия войн, докато Джарлаксъл, Рай’ги, Кимуриел, Кати-Бри, Бруенор и Риджис наблюдават битката им. След феноменална и напълно равностойна битка, случаен удар ограничава зрението на Ентрери и скоро той е победен, но Дризт отказва да го убие. Ентрери го напада, за да го довърши принудително и Дризт нанася фатален удар… който бива поет от кинетична бариера, предадена на Ентрери от Кимуриел. Действайки инстинктивно, Ентрери връщата удара на Дризт с цялата му сила и пробива дупка в гърдите му. Дризт До’Урден е мъртъв!

В Лускан, Уолфгар продължава да е пропаднал пияница…

Рай’ги Бондалек излекува Дризт по нареждане на Джарлаксъл, но и без знанието на Ентрери. Дризт си тръгва здрав и читав с приятелите си след като научава, че Закнафейн и Джарлаксъл са били приятели и решава да остави Креншинибон в ръцете на ексцентричния елф. Макар и бесен от неочакваната победа, Ентрери малко по малко започва да свиква и да се радва на властта си в Калимпорт.

И тъй, както казах – половината книга е абсолютно страхотна! Най-доброто, което Салваторе е писал до момента. Частта с Ентрери в Калимпорт е просто незабравима и само те кара да искаш още и още и още. С добавянето на Джарлаксъл и двамата му офицери, които между другото са с перфектен избор за клас, групата на Ентрери става уникално страхотна, наистина мога да кажа малко, за да опиша колко много й се радвам и още колко много искам да чета за тях. Обожавам и пълната апатия, в която е изпаднал Ентрери, различаваща се толкова много от тази на циврещия персонаж в книгата. Обожавам моментите, в които авторът непрекъснато повтаря „Ентрери не го беше грижа.” Truly beautiful…

Същевременно обаче, си имаме и половин книга за кучката Уолфгар. Виждали ли сте двадесетгодишно бебе, което не може да спре да циври? Не да се оплаква, не да е потънал в скръб, той просто е едно циврещо нищожество, което не мога да понасям повече отвсякога. Във всяка глава с него просто трябва да чета за глупавите му комшари в Бездната отново и отново и отново… Сигурен съм, че ако бях с една идея по-малко психически устойчив, вече щях да съм се застрелял – от скука и досада! Ужасно е, просто е ужасно да гледам как автор, когото ценя толкова много внезапно да започне да отделя толкова внимание на най-ужасното си творение, все още мислейки го за добро попадение, вместо да гледа на него като на клишето, което е! И, разбира се, към него трябва да добавим и другата кучка – моралистиката Кати-Бри, която три поредни глави да му говори като на двегодишен салбоумник, после да го изчука и да отнесе един за неприятностите си. Сериозно, не е ли това най-ужасното нещо, за което може да се чете?

Няма как и Кати-Бри да не се прояви. Още във втората глава, когато Дризт решава да разходи коня Уолфгар, Кати-Бри веднага решава, че елфът не си е взел топките и отива да му ги занесе с цялата шибана джуджешка армия в лицето на безполезните срещу великани Бруенор и Риджис! Явно Салваторе никога няма да се научи, че 80 годишен опитен елф-боец няма нужда от моралистична и малолетна кучка, която да му носи топките около шията си…

Последният дуел между Дризт и Ентрери е просто съвършен. Най-добрата битка, която Салваторе е писал и автоматично моята любима. Колкото и голям фен да съм на Ентрери, се радвам на изхода на битката – никой от двамата не се оказа по-добър и никой не умря в действителност. Накрая всеки си тръгна по пътя и заживя щастливо (overlooking the bitching barbarian part).

Сега, искам да поправя едно нещо от ревюто на е-списанието Shadowdance. Там (поради липса на по-точна дума) журналистът казва, че никога няма да забрави изречението:

„Ла Вал се опита да си придаде безстрастно изражение, преструвайки се на напълно безразличен, сякаш всичко това изобщо не го интересуваше.„

Той не вярваше, че може да е грешка на превода и обвиняваше Салваторе. Е, изненада, идиоте – именно превода е виновен. Реалното изречение гласи:

“LaValle forced an expressionless set to his visage, playing the role of complete neutrality, even detachment.”

Вярвам, че превода няма нищо общо с реалния текст. Но кой е изненадан, че нещо американско се е превърнало в идиотщина след превода? Вижте дори заглавието – The Silent Blade. А как е преведено? Потайно острие. Без никакво окончание, въпреки че английското заглавие е членувано. Нито е за първи, нито ще е за последен път. Просто хората трябва да се научат да не си правят прибързани заключения, без да са проверени фактите.

#2 Spine of the World (Гръбнака на света)

Нямам никакво настроение да описвам тази книга. Затова ще ви я представя така:

Пролог – Уолфгар пие с Морик.

Глава 1, 3, 5, 7, 9, 11, 13 – Уолфгар циври, пие, бие, бива бит; в една от главите губи и Щитозъб;

Глава 14 – НАЙ-ГОЛЯМОТО ЦИВРЕНЕ НА УОЛФГАР!

Глава 2, 4, 6, 8, 10, 12, 15, 17 – Селски истории от град Аук;

Глава 16, 18 – Още циврене, по-малко пиене;

Глава 19-25 – Смесени истории от Аук, и циврене, и за спасяването на едно бебе;

Епилог – Трезвеният Уолфгар и осниновената му дъщеря потеглят на юг, а Морик се запознава с Джарлаксъл.

Вероятно има още за казване и някои други, неспоменати истории, но оставям желаещите да тормозят себе си психически и почитателите на писхо-мазохизма да ги разберат сами, прочитайки книгата. Само едно ще кажа – това е най-ужасната книга, която съм чел!!! Вече и аз започвам с клишета, но наистина: Най-доброто в тази книга е, че има край. Дори и „Хроники на седемте луни” не може да бие това по глупост, идиотизъм, скука и слабоумие. В „Хроники на седемте луни” поне някои от идеите са оригинални. Тук сякаш авторът е писал в пълно умопомрачение. Все едно е искал да види доколко е щяла да потръгне първоначалната му идея Уолфгар да е главен герой в книгите му. Поне можеше да опита това е по-ранен етап, когато идеите му са били пресни, а не сега, когато има три глави текст и всичко останало е изпълнено с цитати от цивренето на Уолфгар в другите книги.

Не мога да повярвам, че изобщо съм успял да изчета тази книга. За съмняващите се, че има hardcore читатели, аз съм живо доказателство – прочетох това бедствие на литературата в името на историите, които се пресичат в (поради липса на по-точно определение) книгата! Така че не ми говорете, че не са останали хора, които обичат да четат или четат на инат, за доброто на бъдещето на тази поредица. I’M FUCKING HARDCORE, DAMN IT!

#3 Servant of the Shard (Слугата на отломъка) [неизлязла в БГ]

Привидно в Калимпорт всичко е спокойно. Зад спокойния параван, Артемис Ентрери търси начин да се добере до точно определен оазис и да се срещне с точно определен човек, от когото да вземе – волю-неволю – една специална ръкавица и известния нетерилски меч – Чаронския нокът, чрез които да има защита срещу новите си „съюзници” Рай’ги и Кимуриел, в случай, че решат, че са разгадали повърхността достатъчно, че повече да не се нуждаят от него. Междувременно всички виждат, че в Джарлаксъл има някаква странна промяна и че умът му спира да мисли практично и започва да мисли хаотично. Малко по-малко, той става по-жаден за власт, отколкото за плячка. Обичайният заподозрян е Креншинибон.

След като Ентрери получава ръкавицата и меча, той започва да се опитва да разубеди Джарлаксъл за задържането на отломъка. Докато го прави, наемникът се опитва да превземе цял Калимпорт, пращайки отряди мрачни елфи срещу отделните гилдии, но Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон Баенре отклоняват заповедите му, за да не навличат излишно внимание към гилдията Басадони. Когато Джарлаксъл разбира какво му причинява Креншинибон, отломъкът вече си търси нов господар в лицето на Рай’ги Бондалек, докато Кимуриел страни от него, страхувайки се, че след като е неподатлив на психическите му атаки, отломъкът рано или късно ще поиска смъртта му. За да спре опита за покушение над Джарлаксъл, Ентрери се сбогува с Дуавел и го отвлича заедно с Креншинибон, тръгвайки на север в търсене на начин да го неутрализира.

В Калимпорт, Рай’ги и Кимуриел се съюзяват с гилдията на плъхочовеците и ги пращат след Ентрери и Джарлаксъл, следвайки ги по петите, за да поправят грешките им. Ентрери и Джарлаксъл се измъкват от плъхочовеците, но се натъкват на друга заплаха – елфи. Не мрачни, а обикновени горски елфи, които ги пращат при Избраника на Денеир, Кадърли Бонадюс. С много противоречия, Кадърли решава да помогне на палача и мрачния наемник, издирвайки начини да премахне отломъка. Открива само един – драконов огън. И открива един определен дракон – Хефестус. След като покрива всички участници в мисията – себе си, Ентрери, Джарлаксъл, съпругата си Даника и джуджетата Айвън и Пикел Скалорам – с магически защити, той ги пренася в пещерата на великия червей.

Рай’ги и Кимуриел осуетяват плана им, отивайки заедно с отряд мрачни елфи в пещерата и Рай’ги премахва всичката им защита с единствено заклинание за премахване на магия. Вече страхуващи се от Хефест, останалите бягат от него, навлизайки в битка с мрачните елфи. Джарлаксъл все пак надхитря Рай’ги и дракона, принуждавайки червеят да избълва огъня си върху Креншинибон и Рай’ги.

След като всички напускат планината щастливи, че са премахнали поне тази заплаха, и щастливи, че ще се оттърват един от друг, Кадърли и компания се връщат във Възвисяване на вярата, а Ентрери и Джарлаксъл, след като Джарлаксъл назначава Кимуриел за нов главатар на Бреган Д’аерте, се оттеглят в малко селце, започвайки нов живот като ловци на глави.

Толкоз. Е… мога да кажа само невероятна книга. Една от малкото книги, които съжалявам, че свършват. Тя бие по качество добрата половина от „Потайно острие”, „Града на мрака”, „Кристалния отломък” и поредицата „Наследството на мрака”. Няма втора като тази! Е, има, но чак по-късно, когато Салваторе решава да издаде самостоятелна поредица за Ентрери и Джарлаксъл (която е също толкова брутална). Ето това става, когато добър автор има добри идеи, а не цикли постоянно около мислите и вида на кучки като Кати-Бри и Уолфгар (и на моменти Дризт). Всеки момент, всяка история, всяко действие в тази книга е невероятно страхотно и заслужаващо вниманието на всеки, който е запознат с Forgotten Realms. Книги като тази показват защо Дризт е станал по-известен от Елминстър, а Ентрери вече гони и двамата. Но само когато Салваторе има идеи! Това е пример какво трябва да правиш, когато имаш идеи. Книги като „Гръбнака на света” са пример, че когато нямаш идеи, трябва да си пъхнеш писалката в задника, и да седнеш отвисоко, поне докато измислиш, а не да ръсиш идиотщини в пет книги! Съжалявам, че тази книга трябваше да попадне точно в тази серия, но поне по-късно получи своя-собствена уважителна и Далеч-от-Уолфгар поредица, което ме прави много щастлив.

Единственото нещо, за което недоволствам (и то само ако трябва да издребнявам) е, че в „Потайно острие” Джарлаксъл демонстрира как шпионира Рай’ги и Кимуриел, а тук явно Салваторе е забравил за тази малка подробност и не я използва нито веднъж. Е, случва се; всеки изпада в умопомрачение, когато се стигне до клишираните варвари – заразно е, все пак.

#4 Sea of Swords (Море от мечове) [неизлязла в БГ]

Уолфгар преследва Шийла Крий – пиратката… (де да знам, вие как наричате жените-пирати) която е взела Щитозъб, – заедно с Дюдермонт и екипажа му, докато Дели Кърти и основената им дъщеря почиват в Града на бездънните води.

Дризт, Кати-Бри, Бруенор и Риджис си почиват в Долината на мразовития вятър, като отвреме навреме се явяват като ловци на глави.

А далеч от всички, в една гора, един гологлав елф тренира усърдно с помощта на полуелф-боец и стар магьосник (има ли друг вид?), за да надмине уменията на Дризт и да го погуби в подходящия момент.

Следа, открита в един от бандитите в Долината кара Дризт и Кати-Бри (с топките на Дризт в кутийка) да потеглят на юг към Лускан, откъдето да преминат в Града на бездънните води. Озовават се там навреме, за да спасят Дели Кърти и Колсън (осиновената дъщеря… да, без майтап) от главорези (тоест едра жена и две полуогрета), пратени от Шийла Крий. Те потеглят да търсят Бруенор и Риджис, без да дочакат завръщането на Уолфгар и четиримата (след като научават достатъчно за отношенията Шийла Крий-Уолфгар от Морик Разбойника) потеглят в експедиция на север, в търсене на леговището на пирата/ката и огретата, с които се е съюзила. Малко след заминаването им, Уолфгар се прибира и след като научава за заминаването им, тръгва също на север, изпратен от Робилард, бордовия магьосник на Дюдермонт.

Междувременно, странният елф Ле’лоринел напуска магьосника и също издирва Шийла Крий, подтикнат от видението на един гном-пророк, че тя ще му покаже пътя до Дризт. Бандата на Шийла го открива и след като едва не го пребива, го приема в редиците си и елфът й разказва за идващата към тях група.

Когато Дризт и компания достигат Златния залив, те навлизат в битка срещу целия клан огрета и лейтенантите на Шийла Крий. Морик се присъединява към свадата, заставайки на страната на стария си приятел. В един момент Дризт се озовава срещу Ле’лоринел и двамата навлизат в дуел, след който и двамата остават като мъртъвци на пода… или поне щяха да станат такива, но Кати-Бри спасява положението, давайки колба с лечителна отвара на Дризт, а елфът умира… след като Дризт разкрива, че това е Елифайн – лунната елфида, която спасил като малка от нападението на събратята му и с която се среща десетилетия по-късно, докато минава отново през гората й. В края на деня добрите побеждават, Уолфгар получава чука си и всички си отиват вкъщи щастливи, освен Дризт, който съжалява, че със собствената си ръка е убил същество, което по-рано е спасил.

И, разбира се, тук се връщаме на старата песен – половината книга е добра, другата половина е пълен абсурд. Идеите на Салваторе отново казват думата си и ни запознават с най-новата вражда на Дризт – елфът Ле’лоринел Тел’е’бренекет, който в действителност е лунната елфида Елифайн, позната ни от „Града на мрака” и „Беззвездна нощ”. Идеята тя да мрази Дризт е много добра, още по-добре е осъществен начинът, по който събира средства, за да му отмъсти – работи за магьосник, тренира с полуелф и се екипира с пръстен с четири магически свойства, които в действителност са съвършената комбинация за убиването на мишена като Дризт… дори и това да значи да се самоубиеш. Името Ле’лоринел също е страхотно – le’lorinel tel’e'brenequiette, или в превод от елфически – “I to you as you to me” („Аз на теб както ти на мен.”). Просто евала – тотален mark out за това име.

Вижда се и че Салваторе напредва в D&D системата – в тази книга вече е добавил в репертоара си нови магии, класът чародей в лицето на Белани, както и отварите с магически свойства – като potion of haste, potion of bull’s strenght и potion of heroism. Огретата са също много добре използвани, единствено съжалявам, че ИнфоДар пак ще прецакат нещата и ще четем за „людеоеди”, „людоедки” и „полулюдоеди”. Сериозно, колко трудно е да напишеш думата огре?

И, разбира се, лошите страни – Кати-Бри и Уолфгар, към които този път се присъединяват Дели Кърти, Колсън, Бруенор и Риджис… както и самия Дризт До’Урден! Най-после, откога чакам книга, в която Салваторе ще си осере и главния герой заради идиотски хрумвания да създаде Кати-Бри, на която да връчи топките му в сребърен поднос. Ето и защо тези неща са лоши.

* Кати-Бри – Където и да е Дризт, тя е там. Тя не се отделя за него нито за един скапан миг през цялата шибана книга. Чудя се изобщо как се състоя дуела Дризт-Ле’лоринел, при положение, че кучката не му излиза от задника. Поучава го, насърчава го, тегли го, бута го – JUST FUCK HIM AND CONTINUE YOUR FUCKING LIFE, YOU FUCKING WHORE! Последното се отнася и за двамата…

* Уолфгар – Има ли нужда да споменавам защо? Дори и трезвен, дори и вече да не мисли за Бездната, той все си намира причини да е една цивреща кучка! Този път главните му причини за циврене са Дели Кърти и Колсън. Невероятно, дори не са и женени… Той продължава да бъде същия надценен, досаден и скучен варварин, от който явно зависи живота на Салваторе, защото наистина не виждам друга причина той да продължава да пише за него. Освен ако нарочно не бърка в мозъците на читателите си, тогава е просто едно подло и гнусно копеле, което ще мразя цял живот…

* Дели Кърти и Колсън – Всички причини, дадени по-горе важат и за тях. Включително и защото отношенията Дели/Уолфгар са еквивалент на Дризт/Кати-Бри.

* Бруенор и Риджис – Като изключим моментите с Уолфгар, най-скучната глава в цялата книга, а и сред много други е именно с тях двамата. Салваторе тотално е закъсал откъм муза, защото в една цяла глава, в три шибани листа, той описва как Бруенор и Риджис ходят из снега! Откъде идва цялата тази глупост? Искам да знам. Да не е нещо, което е ял? Месо ли е? Вече ставам вегетарианец, кълна се! Вода? Вече няма да пия, ако ще да пукясам от жажда. Какво му става на Салваторе, да не се е побъркал? И това дори не е най-лошото…

* Дризт До’Урден – Ето това е най-лошото. Никога не съм вярвал, че той може да попадне в лошата страна на една книга, но ето, че е факт. Сравнете този Дризт с Дризт от „Кристалния отломък”. Забележете разликата, простираща се през океани и морета, от земята до скапаното небе! Там той е хладнокръвен, практичен, изчисляващ всяко свое движение войн. Тук е шибана моралистична кучка, вече тотално заразен от Кати-Бри. Дори и да не споменавам ужасната, просто ужасната глава, в която Салваторе описва как цялата група ходи из снега (!), той пак участва в друга ужасна случка. Явно новопридобития навик на Салваторе да включва side-quest-ове в книгите си не е нещо, което трябва да се използва в книгите. В една от главите, групата на Дризт попада в пещера на гоблини. Там, Дризт решава да не ги убива, защото му напомняли за някакъв справедливо добър гоблин, с който се запознава в една от кратките истории на Салваторе. Едва когато гоблините атакуват Кати-Бри, явно тя изпуска кутията с топките му, защото той чак тогава решава, че трябва да ги затрие до един. Естествено, Дризт вече не е способен да взима прости решения – вече всички книги зависят от малолетната курва, а не от мрачноелфическия главен герой! Помните ли рубриката WHAT WAS SALVATORE THINKING?!

О, има и още нещо… не знам дали е добро или лошо, нека всеки прецени сам – Шийла Крий е лезбийка, която чука огреси… Сериозно, вече нямам думи.

Следващото ревю ще е за Hunter’s Blades – друга все още недостъпна за България поредица на FR и Салваторе.

Have a… ah, fuck this shit. Just live without Wulfgar & Cattie-brie, ok?